Димчо Дебелянов

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

 

Яворов

Недей ме пита, майко мила,
от що съм люто наранен,
къде се дяна мъжка сила,
та крея аз от ден на ден.
Но дай си, майко, дай ръката,
на гръд ранена я сложи
и нещо - спазено в душата
от миналото - разкажи:
кажи как плачехте тогава,
кога излъгана любов
сърца гореше: до забрава
така да плача съм готов.
Кажи, от тъмно зло гнетими,
но що възлагахте тогаз
надежди глупави - кажи ми,
бих вярвал в глупости и аз!...

Един след други те пристигат бледни
     неизживените ми дни,
покрити с прах, от ужас онемели
под хладното си бреме; те пристигат
до моя праг и чезнат все отвън -
бремето си хвърлят
и чезнат, като призраци насън.

Един след други те пристигат бледни
     неизживените ми дни,
захвърлят скъпи мъртъвци пред мене
и чезнат: ето моята любов
с изпъстрена от рани гръд; а ето
и вярата ми с клюмнала глава;
тук ето и надеждата ми светла
с угаснал взор; - и толкова мечти,
запазили в смъртта си ненадейна
усмихнати лица! Из бъднини
те идват, хвърлят мъртъвци и чезнат
     неизживените ми дни... 

И само тя, настръхнала над мене,
     студена, непрогледна нощ,
без смяна си остана. Кървав студ вей
от нейното крило и ад бездънен
в погледа и зее. Хищно зла,
само тя остава -
и светят нокти, живи острила.

 И само тя, настръхнала над мене,
     студена, непрогледна нощ,
без смяна си остава: тя живота
на толкоз скъпи мъртъвци живей.
Но ето я победна: шепне нещо,
и шепота и в жилите кръвта
на лед превръща; ето я разкъсва
гърдите ми и кърваво сърце
в ръцете си разглежда; ето с нокът
чертай по него и в свирепа мощ
свирепо се кикоти! - Вечно тая
студена, непрогледна нощ...

Угасна слънце, няма я луната,
в небо звезди не ще изгреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна
изпод нависналия леден мрак!

 Примлъкна звяр и птица: нивга ехо
не ще се чуе вече по света!
И аз лежа безсилен да извикам
в безмълвието гробно на нощта.

 И аз лежа безсилен: срещу мене,
с мъртвешки лъсък в хлътнали очи,
чудовищния сън на вековете
остава неподвижен и мълчи.

 И няма да се дигна, да извикам:
сковало ме, чудовището бди
на устни с прясна кръв, последна капка
изсмукана из моите гърди...

                        Среща
Мене ми е странно - ето те пред мен,
мене ми е жадно - гледам те пленен,
мене ми е страшно - дишаш ти за мен, -
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка - времето лети,
викнал бих от ужас - ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат - миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.